|
Житница се намира на 30 км северно от Пловдив и на 5 км от общинския център Калояново.
На мястото на днешното с. Житница през 1646 г. е съществувал турски чифлик сред гората, между близкия дол и река Тикла. За да обработват земята и да се грижат за стадата му, турчинът преселва павликяни от Сопот и Калаброво ( дн. Иганово). От тези заселници край чифлика, възниква селото. За първи родове населили селото се сочат семействата: Бодурски, Начеви, Селимови, Кърчеви.
По време на турското владичество част от населението е приело източното православие, а другата станали католици. От доклад на мисионера отец Никола Радовани до конгрегацията в Рим личи, че през 1797 г. в селото е имало 54 къщи с 341 католици. По разкази на стари хора от селото православните са посещавали католическата църква и наравно с католиците плащат десятък на църквата в натура -жито, мляко, вълна и др.След Освобождението и Съединението православното население на Житница се изселва в околните села, най-вече в Царимир,като изкупува земята на изселващите се турци. Турците, които живели в селото, се изселили след Освобождението.
|
|
Из книгата за Житница, от Нина Стоянова
ЗДРАВИЯТ КОРЕН
Селото, в което са живели и живеят хора с прякори: Чърчил, Мусолини, Сталин, Кенеди, Бриджитка. Село, в което няма никога да разбереш, че Бина носи красивото име Елисавета, Деша се казва всъщност Надежда, английски звучащите Стивън и Питър са Стефан и Петър, Тано е Атанас, Дучо - Людвиг, Чино е Франц по паспорт.
Село, пазещо много чудновати спомени, един от които е диво убийство от любов. Село, отгледало в началото на миналия век онзи напредничав човек дедо Августин, който ипотекира цялото си имущество и закупува вършачка, маслобойна, сладкобойна, мелница. Село, скътало спомена за чудатия кмет – сигурно единствен и в България - дедо Чино Чинчето, който се отказва от кметското си място, за да се построи ново училище.
Село с родолюбивия занаятчия, написал на пейката си с огромни букви “Добре дошли, скъпи гости”, направил огромна извисяваща се над къщите кинетична фигура-ветропоказател на ковач. И който говори със сълзи на очите за надеждата си да има нов паметник на нашите паднали през войните герои. Село, в което една жена, смачкана от скръбта си по толкова близки хора, които са се преселили в отвъдното, си е направила цяло тесте с техните некролози.
Село, в което най-младият свещеник е бил диджей. Село, отгледало трима професори. Село , което има завършил в Париж финансист, завърнал се отново и работещ като независим трейдър на Нюйоркската фондова борса. Село, което в първите дни на трагедията на българските медици осъмна с огромен надпис на училището “Свобода за българските медици в Либия". Село, чието име можеш да чуеш във всеки пловдивски хранителен магазин: “Искам шпек от Житнтица! Кренвирши на “Деликатес”!” - за пловдивчани има равенство между Житница и месокомбината му “Деликатес”, както родолюбиво са го замислили и неговите собственици.
Село, чийто питомци никога не са се срамували да назоват своя произход и на огромни постери по магистралите е застинал в миг на триумф олимпийският ни шампион Милен Добрев, рекламирайки “Деликатес” и с равни букви е изписал “Милен Добрев – българин от Житница”. Село, което в бурното и изпълнено с политически спорове време, напук на всичко загърбва всички дребнави ежби и си избира независима кметица, която геройски устоява позициите си на инакомислеща.
|
